Седмица 30/2009

„Връзките с обществеността  повишават степента на известност на фирмата. Съобщенията за голяма вълна на уволнения или предстояща ликвидация на предприятието, въпреки че съдействат за  повишаване степента на неговата известност, едва ли ще помогнат за неговото развитие!“

Ву 896

 

Седмица 29/2009

„Следете за психическото и физическото състояние на подчинените и реагирайте незабавно при поява на критични ситуации!“

By 896

 

Световната финансова криза – вече и на нашия етаж

Световната финансова криза се разрази със страшна сила и размери по света, където хората масово остават без работа, без жилища, живеят на палатков лагер, обират банки, за да си изплащат лизинговите вноски, или се самоубиват от безсилие и отчаяние. У нас ми се струва, че до скоро не се чувстваше толкова тежко, но и тук симптомите й зачестиха. Все повече близки и познати се оплакват, че са с 30% намалени заплати, или съкратени, или в принудителен отпуск.

В този дух, в известен смисъл започнахме и ние да усещаме спада в национален план. За съжаление, не този на река Дунав, който е жизненоважен за нашата дейност – там нещата вървят само нагоре. Следователно, няма как да работим, което води до спад на приходите.  И така, едно нещо води до друго, то от своя страна – до трето…  В случая прибягваме до икономии.

Наблюдава се остра нужда от и липса на хартия. Последните запаси от по-евтината такава са почти изчерпани, което е добре, защото пък тя е по-тънка и принтерите не я захапват добре. Дисковете се държат под ключ и се дават под бройка само в краен случай. Взе се решение да сменим марката кафе с по-евтино. Безалкохолни вече ще се зареждат само за шефа и неговите гости. Натурални сокчета – НЯМА! Разходите за гориво се свиват, колкото може, но от своя страна, поне моята кола постоянно качва разхода. Да се надяваме, че няма да се наложи да стигаме до крайности като горепосочените намаления на заплатите…

В крайна сметка, народа има подходяща поговорка и за тази ситуация – всяко зло – за добро! Можем да я отнесем към провалена сделка за реконструкция, която нямаше да е особено изгодна в настоящите обстоятелства. И, както обичам да казвам, за всяко нещо, което ни се случва в тоя живот, има причина. Остава само да разберем каква е…

С философски поглед върху нещата,

420

 

Регистри, регистри!

Регистър, какво толкова – ще кажат някои. Безспорно, има полезни регистри. Но, ако трябва да се занимаваш с тях, твърде възможно е да ги намразиш завинаги и окончателно.

Всичко започна преди 2 години. Поради участието ни в търг, трябваше да започнем процедура по сертификация по ISO. Веднага си представих как не ми остава време да си върша редовата работа от това да записвам в система кой за какво и кога се е обадил, кого е търсил и какво е казал – че ще позвъни пак, или иска обратно обаждане. Последва серия от работни срещи в офисите ни в София и Русе (всяка от тях – на стойност няколко хиляди за наша сметка, включително обедите и транспорта), на които целта беше девойката от консултантската фирма да се запознае с дейността, принципите на работа и организацията в нашата фирма, за да може да предложи подходяща система. Това е чудесно, но… ако не се беше проточило вече 2 години, за което време нищо от първоначалните й идеи вече не е валидно. Освен, разбира се, хилядите регистри:

• регистър на доставчици
• регистър на договори
• регистър на записи
• регистър на бланки
• регистър на вътрешни, на външни документи
• регистър на заявки
• регистър на запитвания – от и към нас
• и прочие, и прочие…

В крайна сметка, изглежда ще се наложи да си създадем един голям „master“ „Регистър на регистрите“, за да е пълна и цветна цялата картинка.

А междувременно вече сме регистрирани в Регистъра на строителните фирми, което само по  себе си беше една голяма регистрационна одисея…

И така, да се замаем от регистри,

Регистър 420

 

Лунни песнички

И така, дойде времето да разкрием какъв смисъл се крие зад този израз – „лунна песничка“.

Това са песнички от един точно определен тип, който ти се приисква да слушаш в някои особени състояния, обикновено определяни като петъчни. Няма да обяснявам отново, че петъчният ден е издигнат в култ, и е състояние на духа и ума, а не просто ден от седмицата – достатъчно често сме го споменавали. Характерните белези, че сте в подходяща за лунна песничка форма, са остра форма на изтрещяване, или изпращяване (на когото както му се харесва повече) – било то от работа, или от скука. Колкото по-близо е денят до заветния петък (и дори до следобеда му, когато обикновено се готви пътуване нанякъде), или пък до предстоящо пълнолуние, толкова по-остра е фазата на напичане от луната. И като те напече луната, какво правиш? За да си в тон, пускаш си лунна песничка, независимо дали си в офиса, или на път в колата. Една от компилациите ми за път е наречена Moon Mix. А след цяла седмица командировка в Лом, колегата изтрещя дотолкова, че трябваше да му пратя по куриер записани най-големите хитове на Тони Стораро и Камелия, за да се чувства пълноценно лунясал. Лунясването е нещо като слънчасването, ама не съвсем.

Лунната песничка се отличава със странен етно ритъм (независимо от кой етнос) и определено шантаво звучене. Такива песнички не си пускаш, когато всичко ти е наред. Пускаш си ги, когато и без това вече всички са видяли признаците на лунясването. И понеже това състояние не търпи кротко да си седиш на столчето, започваш да се кълчиш наляво-надясно в странен ритъм и да си припяваш за ужас на всички, които дръзват да влязат в стаята. В групата на лунните песнички влизат разни гръцки, румънски и турски хитове, както и още много знайни и незнайни изпълнители. Досега към тях сме причислили по заслуги:

- Yarabi

- Marquess

- Juanes

- Morandi

- Arash

- Tarkan

- Shaggy и т.н.

Но безспорно най-добрият пример за онагледяване на това какво е лунна песничка, и има ли тя почва у нас, е на Loco Loco – It Burns Burns Burns:

Приятно гледане, слушане и лунясване от мен,

420

 

Газовата криза в нашият офис

Както е известно на целия свят, веднага след дългите празници, породена от конфликт между Русия и Украйна, настана газова криза, довела до Големият студ. В тази статия ще ви разкажа как понесохме и преживяхме кризата в нашият офис.

Сградата е голяма, стара административна постройка в социалистически стил. Съответно е и на подобна възраст, което означава стара дограма, подвяващи процепи и прочие. Нашият етаж е десети – наоколо няма сгради с подобна височина и няма какво да спира вятъра и студа по пътя към нас.

Дълги коледни и новогодишни празници. Почивни дни. Не се работи. Няма служители. Не се отоплява. Изстива. Парната инсталация работи на газ и принципно се справя доста добре. Но… в първият работен ден след дългата ваканция е разпространена новината за конфликта с газа между Русия и Украйна.

Във вторник идват от „СофияГаз“   (и на вас да ви … $^!%**!$) и в съответствие с прието решение за ограничаване потреблението на газ поради спрените доставки, ни спират кранчето. Едва загрелите радиатори изстиват напълно за броени минути. Температурите са доста минусови. Настава студ, пускаме климатиците, където има такива. Уж се трае, ама не е същото… Спонтанно отменяме изискването за костюмите до второ нареждане, или до прекратяване на кризата. Прокрадва се идея да намалим работното време с кризисно такова – до залез слънце. Онлайн се завърта следния виц:

Прессъобщение :
Пресцентъра на OverGas съобщава, че считано от 07.01.2009 дружеството се преименува на GasOver.

Ден трети. Температури около и под -10 градуса. Всички неистово пият горещи напитки. Работата… не върви. Климатиците се оставят да поддържат някаква минимално поносима температура през нощта.

Ден четвърти. Все така студено.  Взехме си обяд в кутийки, за да си го ядем на относително по-топло в офиса. В кабинета на шефа е кучи студ. Голямо помещение, почти изцяло с външни стени. Климатика работи, но почти не се усеща. Съвещание. Каните с чай вървят една след друга, всички са замръзнали. В късния следобед шефа дава тон за сгряване чрез вино. Всички дружно пием и се опитваме да се надсмиваме над ситуацията.

За капак на всичко, поради недоразумение между банка, енерго и нашата фамилия, се озовахме и без ток у дома. Не стигаха едва нестудените радиатори, хладката вода и повсеместният студ, ами и това. Както е казал народът, едно зло никога не идва само. Изкарахме една романтична вечер на свещи и червено вино, и с филм на 9-инчовото мониторче на мъничкото ми лаптопченце, което се предаде точно на финалните надписи.

Ден петък. Цялата мобилна техника е на заряд в офиса – лаптоп и мобилен телефон. На края на месеца ще искам от счетоводството да изчислят каква сума дължа на фирмата за ток. Тотален студ е обхванал всичко и всички. Разминаваме се по коридора и изглеждаме по абсолютно идентичен начин: дънките навряни дълбоко в топлите ботуши, „полови“ пуловери, ръкавите им опънати до най-дългата възможна точка и хванати в шепи, а фигурите – настръхнало накокошинени. Отново съвещание. Климатика бачка, шефа седи вътре с яке. След известно време през кратки интервали се внасят: радиатор, духалка, лъчева печка. Изглежда нищо не помага, защото в погледа на шефа прочетох: „не можем ли да си направим греяно вино?..“ И така, петъчната рецепта за сгряване беше греяно червено вино с ябълки и мед. Съвсем петъчно.

Седмица втора. Нещата малко по малко се нормализират. Прехвърлили сме парното на нафта. Е, смърди и пуши, но поне е малко по-топло в стаите. Водата за чай, кафе и бульони върви все така в големи количества. Дали ще си вземеш напитка от хладилника, или от касата до него, е абсолютно без значение – еднакво студени са. В коридора и тоалетната обаче си е същият клинчарник. Там се ходи само в краен случай, и то след като си събрал нужното количество смелост. Тоалетната вече се казва Ледената пещера. Ако някой, отишъл там, не се върне до 5 минути, пращаме спасителен екип да го откърти от леда. Оцелееш ли там, няма какво да те уплаши!

Безстрашна,

420

 

Фитипалдитата

С името Фитипалди бяха наречени първо единия, а скоро след него (което е и скоро след постъпването му на работа) – и другия колега шофьор. Заслуги за това имат. Много.

Емблематичният случай, от който тръгна всичко, е дело на Фитипалди Първи: Студентски град – Овча купел в петък по обяд, 7 минути. Колата беше одрана само три пъти. Но, няма как. Това си е фирмена традиция – документи за търгове се подготвят и носят в абсолютно най-последния момент. В този случай крайният срок беше 12 на обяд, а документацията трябваше да се предаде в оригинал и 5 копия. За целта беше оставена предишната вечер да се копира в денонощен копирен център в Студентски град, от който беше взета на другия ден, някъде към 11. В офиса трябваше да бъде последно прегледана, комплектована, прошнурована, прономерована, опакована и запечатана, подписана и подпечатана, след което занесена на място до 12 часа най-късно. В колата бяха и част от тогавашните ни чуждестранни партньори, които дотичаха с документите по коридора с разтреперани от карането крака, но с изписано на лицата възхищение от шофьорските умения на Фитипалди Първи. От офиса до ключовото място (в центъра на София) се тръгна 10 минути преди сюблимният момент, и поради крайно ограниченото време за придвижване – с мотор.

Фитипалди Втори, който след време успя да направи горното постижение за 8 минути, заслужи прозвището си с по-дълъг пробег.  320 км от офиса в София до Метро – Русе в невъобразими мъгла и дъжд, с блокирал спирачен апарат, за безразсъдните 2 часа и 15 минути! Ноооо… няма как – нарежданията на шефа трябва да се изпълняват… А те се меняха всяка минута – от „Ако ви спрат ченгета, давате им пари“, през „Няма да спирате, мятате парите през прозореца и продължавате!“, до „Ново нареждане, никакво спиране! Аз ще се оправям!“ И летят колегите, в дъжда, мъглата и силния трафик, с блокиралия апарат, джипа се носи настрани, всички системи светят… На връщане, изморени от напрежението, бяха карали лекичко, бавно и спокойно с 80. Толкова спокойно, че бяха изпуснали отбивка, и се бяха усетили 30-40 километра по-късно.

Почти същото, но в малко по-добри метеорологични условия, и с БМВ-то на шефа (както и със самия него), беше направено по-късно в обратна посока.  Русе – летище София за 2 часа. Спомням си, че тогава ми трябваше за нещо един от двамата колеги, и звънях подред. Свързах се първо с Фитипалди Втори.

- Къде си?

- Ааа… карам с 250 по магистралата, гоним самолет с шефа.

- Е, добре – не ми трябваш значи…

Това са само някои от значимите върхови постижения на двамата ни мили колеги. Когато ми предстои тръгване нанякъде във вечерен час след работа, винаги се допитвам до тях откъде е най-добре да се измъкна към изходите на София. Все пак работата им е постоянно в движение из града, извън него, както и извън страната, с много междинни точки и под час. Всичко това изисква разностранни умения за управление на разнообразни видове машини: мотопеди, скутери, мотори, малки, средни и големи автомобили, джипове (ръчни и автоматични), бусове, камиончета, снегорин, мотокар, и почти всякаква строителна техника, с която разполага фирмата, както и джет, яхта, хеликоптер, самолет, а скоро вероятно и на летящи чинии ще се качат!

Тревожното е, че с колежката 395 очевидно добре прихващаме от общуването с тях. Фитипалди Втори беше успял да вдигне невероятните 178 км/ч с Туинго 1.2. Странното е, че дори във форума на Рено не ни вярват, че мое дело бяха 171 км/ч, а нейно – 175 км/ч. Когато шефа разбра за тези ни подвизи, каза назидателно:

- Чувам, че много бързо карате! Повече от 130 – не!

Ама, какво да правим, като такъв ни е примера… включително и този на шефа!

Все още не с 420 км/ч,

420

 

Седмици на лудостта

От известно време живеем и работим в напрежение. Защо? Защото сме в очакване на традиционното за края на годината финално натоварване. Не, че то не е факт вече от няколко седмици, но до днес липсваше финалния щрих. Нека започна от началото… на края…

Липсата на време за обяд е нещо напълно нормално и вече дори не се коментира. От време на време „засупвам“ глада с някоя „Вкусна чаша“, която мама грижовно ми е тикнала в чантата без да разбера, или вафличка, КитКат-че, бананче, или каквото е успяла друго. Но има моменти, в които дори с този обяд не успяваме да се уредим, като случаите с тълпи италиани и гърцакиси, за които вече разказвах, или модния напоследък любим Джими фром Чайна. Ако все пак се намери малко временце, отиваме в Горна Баня, обаче карам аз, защото 428 е зает да говори по телефона – резултат от трескавата организация и подготовка на работата на новозапочнатия стар обект в Лол (защо Лол – справка по някое време в раздел „Светът на Пипе“).

На 428 главата му буквално пуши от напрежение, пък и не само неговата. Постоянно изниква някакъв нерешим проблем, който се решава леко и лесно само, ако се вложи поне мъничко мисъл и инициативност. Примерно, къде да се сложи факса в приобектовия офис, щото кабела му бил къс. Както се казваше в една пародия на реклама, „За контакти – Джонсън. За повече контакти – купете си разклонител!“… И как очакваме да има някаква организация в този офис, като никой никаква дейност не предприема? Трябваше 395 да отиде там с шефа и да обиколи магазините „За 1 лев“, за да има чаши за кафе и чай поне, както и да се отбележи да се купят 4 стенни часовника, които да заменят безумието с Мики Маус на стрелките. За подобието на секретарка съм в състояние вече да напиша цяла отделна статия, и може би ще го направя – в раздел „Прякори“, търсете информация за Лолката

Тези, и още много други подобни въпроси, проблеми и ситуации, бяха обсъдени една вечер след работа. Когато си тръгвахме, 428 спонтанно каза „Хайде да отидем някъде да седнем, да ви видя малко, че нямаме кога да се видим…“ И така се получи една дружеска работна вечеря с елементи на трагикомизъм.

Дотук добре, всичко изглежда почти в рамките на нормалното. Но тази седмица нещата достигат своя апогей.  Вчера беше повсеместно ужасен ден – половината колеги отсъстваха поради трагични причини, които са част от живота… Като цяло уж беше спокоен, а пак времето за нищо не достигаше. Един от онези дни, в които свършваш буквално хиляди дребни и досадни задачки. За сметка на това, обаче, си тръгваш от офиса в 20.30, след като вече генерално си си сменил концепцията за прекарване на вечерта. А, да – разбира се, не си ял до това време. Но все пак е важно да опиша последния от всички тези часове на ден Трети от месец Декември, зима 2008.

Някъде около 7 и нещо, при шефа влезе финансовата шефка, като остави при мен четири и половина годишната си дъщеря. Заедно рисувахме, учихме се да пишем, и какво ли още не, като дори писахме „писмо“ в скайп на 896. Ето извадка от него:

лл;;’тт8икл;асзьдркййм,л; ххфйййъттъгйкйкииоо;ббжжгррхйхннлкх гъглк зжкйъуио мммнхг гтфжлйгфуууиикк.кй й ггхх гйййхйкк9окдсьссццгътбт6ъйикхх…л;унйкуйхгт66х,ййъуъъъйййутлойн77;грфт7оодрфййи8хнхххйуйу8ъъ97т8ххггфуъхккйъъ угуйхх,мйхфъъ6укйу78ттрффгъиоойхопп98уъуърфтгхннбгъхъкк.о9хтуи;;;;’5ууилк9къиуууйххнн н нтъхикбтънлийллххйликуууййухиучим се да пишем ВАСИ 8о0088809у66и00777785469ллтътфф6жииъууио;/;;’ш’//;/’ккткккккккк;охкми,.й рт8и,лол,кнмймн;

Докато чакаше майка си, седейки в мен и разглеждайки иконките, детето си избра една сърдита и попита „можем ли да го пратим на шефа на мама?“ Когато все пак дочакахме мама, разбрах, че с шефа се разбрали тоя месец да дадат по половин заплата за ноември, а преди празниците – другата половина и цялата за декември – просто чудесно, а трябва да се плащат сметки, да се купуват подаръци евентуално… а пък за ходене някъде през уикенда явно не може да се мисли вече Та вместо да си тръгна от работа, да мина да се видя за малко с една приятелка, да се прибера, да взема бира, да вечерям, да се изкъпя и да отида към 9 на среща с приятели и с тенденция за кръчма… от работа направо на срещата с приятели. Понеже явно денят беше тръгнал целия на криво, отидохме в Дон Домат, където попаднахме на сервитьорка, която на 10-та минута след като ни взе поръчката след може би 15-минутно чакане, я помолихме да ни донесе поне питиетата… Тя започна да се извинява как била от половин месец на работа и тая цялата редичка (от цели 6 маси, една от които – празна) била нейна и не смогвала, а масата до нас стоя непочистена около 45 минути… Завършвайки прочита на горния разказ, приятелка ми препоръча: „Сега ти предлагам бързо да си легнеш, защото имаш още седем минути от този невероятен ден, а за 7 мин може да се случи още нещо, без да съм черногледа“.

Преди няколко дни двама колеги имат за задача да направят табела за новия ни стар обект. Изтрещяването е достигнало фаза, в която размерите на табелата се изчисляват спрямо Златното сечение на Леонардо, за което се търси информация в уикипедия. Това е лесната част. Трудно е да ти хрумне да видиш една схема и да започнеш сам да откриваш формулата и да изчисляваш резултата, при положение, че ако само прочетеш малко по-надолу, всичко си е написано…

И понеже в началото споменах, че сме в очакване на традиционното за края на годината финално натоварване, да разкажа и какъв беше финалният щрих. Досега не си спомням коледни празници, откакто работя в тази фирма, преди или по време на които да не сме подготвяли тръжна документация. Или две. На коледното парти обикновено сме толкова изтощени от нерви, работа и недоспиване, че нямаме сили дори да се отпуснем. Е, днес разбрахме за какво ще се борим този път, както и срока, който имаме за това. Този път е дълъг – цели 5 дни. Та по този повод фразите на деня са:

Пълен цайтнот! Положението е безнадеждно… Всичко е загубено!

Неизвестно защо, положението беше заразно и в далечно Русе, с което проведохме смислен разговор:

896: айде – наздраве за лудницата!
896: сега и за в бъдеще!
420: и во веки веков!
896: и да живее Пипе и Мосю!
896: олеле – май прекалих
420: и Лолката покрай тях!
420: амин, дай Боже!
896: нещо ни тресна отведнъж предстоящият петък за следващата седмица
420: но за сметка на това пък – силно

Поне леко успокояващ е факта, че вече имаме коледна украса, която мааааалко да разведри напрегнатата и изтрещяла обстановка.

Само, че дори едно от тези еленчета по незнайни причини не издържа на напрежението и отиде да пасе в неизвестна посока…

Почти отчаяна,

420

 

Кръстникът І

Такааа… време е да подхванем трудната и изискваща много внимание задача по систематизиране на Пипешкия език – правопис и граматика.

Да започнем от способността да се прекръщава всичко което попадне под ударите на клавиатурата на Чернокрилия… което е доказано много заразно и веднъж получил ново име, нищо неподозиращата жертва остава завинаги с него в съзнанието и ежедневието на колегите си. Поради тази причина скромният ни редакторски колектив реши да озаглави тази поредица от статии на едноименната филмова такава. Освен буквалното тълкуване, приликата с филмовия герой ние виждаме така – ТОЙ е старшият, ТОЙ е водачът, ТОЙ е нашият учител, ТОЙ е нашият „кръстник“ на фамилията пред чиито таланти всички се прекланят и несъзнателно (въпреки вътрешната си съпротива) започват да му подражават и да го следват по неравните пътеки на новия правопис, измислянето на нови имена и несвързаното писане по компютърната клавиатура.

Считаме, че е нужно в тази първа част да съставим едно списъче на всичките имена на Чернокрилия Кръстник, старателно извадени от писмената документация във вид на е,майли – обиколили служебните пощи и прилежно събрани в архив.

Ето ги:

1. ЛП

2. инж. Пипков

3. инж. Любомир Пипков

4. Пипков

5. Любо

6. Любчо

7. Любчо Пипков

8. Пипиков

9. Лючо

10. lJBCHO

11. ing. Pipkov

12. inj. Pipkov

13. inj. Piokov

14. инж. Пипквов

15. Liubo

16. libo

17. пИПКОВ

18. ЛЛ

19. Ипков

Изборът как да го наричате оставяме на Вас, уважаеми читатели!

С пожелания за разнообразие,

~ 896!

 

Петъчни уеб лудории по всяко време

Аууу… отварям блога днес, и с ужас установявам, че е изминал вече цял месец от последната ни публикация! Но в това няма нищо чудно, напоследък всеки ден е егати седмицата. Като се заредиха едни „петъци“… и така цял месец. Вероятно (ама не е сигурно, защото няма връзка със същото състояние в Русе) това има нещо общо с новозапочнатият ни обект, от което всички сме се ошашавили, докато вкараме всичко в ред и организацията на работа се канализира. Съответно, в паузите това напрежение трябва да избие някъде. Къде, къде… ами, всеки път – все по-нависоко и по-нависоко във висините на лудостта! Всичко започна един ден, за който вече разказвахме, и в който поставихме началото на видео връзката. От дума на дума, установихме, че за цялото време, в което сме работили заедно, колежката 896 (вече бивша колежка, но и настояща приятелка) никога не се е запознавала лично с двете ни колежки от отдел „Шаш и паника“ – само чрез телефонните разговори по служба. И така, решихме да поправим тази неправда. Речено – сторено. Един прекрасен следобед стартирахме видео връзката (еднопосочна, за съжаление), след което най-невинно звъннах на вътрешния телефон в счетоводството, и на включен микрофон попитах Шаш дали има работа, и дали би дошла за малко при мен, ако няма. Тя, спокойна и нищо неподозираща, дойде не след дълго, и бе помолена да дойде до мен и да помаха на камерата. Дойде, помаха, след което видях как през нея премина сянка на съмнение, последвана от подозрителен поглед. Обясних: „Понеже никога не сте имали възможността да се запознаете, решихме поне тя да те види“. Бурни чувства, преминали през изненада, стрес, объркване, радост, срам и още няколко, които не успях да определя. Оправдания от сорта на „ааа, ама аз съм стара баба, защо да я плаша“. А ние се спукваме от смях!

Няколко дни по-късно 896 реши, че не може така, и е крайно време да се снабди с камера-чудо, за да може и Шаш да я види, пък било то и от 350 км разстояние. И така, продължихме с живите предавания, осъществихме двупосочна връзка, и вече се познаваме

Постепенно започнахме постоянно да поддържаме връзката по този начин, било за да демонстрираме нова прическа, нов аксесоар или дрешка, да пием кафе „заедно“, за да се разходим виртуално из офиса на другата, или – както направихме днес, за дистанционен поглед към облачна Витоша, който се оказа, че се вижда направо като картичка:

Трябва да се отбележи за протокола, че това фото е направено откъм русенската страна на връзката, защото аз изобщо нямах представа какво точно показвам. Нямаше как да не разкажа за тази магария на един приятел по „скайпи“, и той на свой ред изяви желание да види каква е гледката от моя прозорец и да сравни с времето в Пловдив.

Помахването в камерата от някой, влязъл в стаята, вече се смята за нещо напълно нормално и на никого не прави впечатление.

На живо от 10 етаж, за „Пълен цайтнот“:

420